Светослав Йорданов, момчето болно от 4 вида рак

Лекарите в България 3 месеца не могат да установят какъв точно е туморът. От близо две години Светли води борба с болестта, решила да му обяви война.

Момче като всички останали, момче с мечти и огромно желание да изживее живота си пълноценно. Да завърши образованието си, да изживее любовта си, да бъде опора на майка си, която вече е изживяла два пъти болката от загубата на дете.

Светли е прекрасно момче, умно, забавно, упорито. Има една простичка мечта - да се излекува. Силно вярва в доброто и хората. Тази вяра го зарежда с надежда за утрешния ден.
Ето неговия покъртителен разказ за болката, болестта, за надеждата, за оцеляването си напук на здравната система.

Той казва така: "Продадохме всичко, за да платим терапията ми. Ако нямаш пари – умираш!"

Интервю с неговият ужасяващ разказ за болката, болестта, за надеждата, за оцеляването си напук на здравната система:

- Светльо, как се чувстваш днес?
- Нямам намерение, нито повод да се оплаквам. Добре съм, въпреки банките, които денонощно ми вливат. Мъчителни са престоите в болниците, физически страдам, но духом не падам. За 2 години сякаш пораснах колкото за двайсет. Не познавам човек на моите години, който да очаква да му сложат най-страшната диагноза. Боря се, не се отчайвам, моля се и много вярвам, че ще преборя това коварно заболяване. Не се чувствам като наказан от Бог, смятам, че болестта ми е изпитание на човешкия ми дух. Промени се целият ми живот – прекъснах следването си, живеем при роднини, защото продадохме всичко, за да платим лечението ми, което у нас би трябвало да се полага безплатно на всеки онкоболен.

- Кога разбра, че имаш рак?
- Преди 2 години, 2010-а, в началото на ноември. Тъкмо си бях взел изпита по право в Стопанската академия в Свищов с цяла четворка и бях на седмото небе от щастие. Малко преди това не се чувствах добре, цял месец кашлях, но си мислех, че е само невинна настинка. Минах на преглед, изписаха ми антибиотици. Продължих да ходя на работа… На кой млад човек като мен да му мине през главата мисълта, че е сериозно болен? Няма такъв – работех, учех, обичах, забавлявах се с приятели…

- Размина ли ти кашлицата?
- Не, не минаваше! Точно след изпита започнах да отхрачвам нещо и си казах: ей, отървах се, размина ми! Де да беше така… Едно голямо парче заседна на гърлото ми, гледам, голяма буца съсирена кръв…

- Уплаши ли се?
- Не, само исках да разбера какво е. Не се уплаших, но усетих, че случващото се не е нормално. Отидох на лекар, направиха ми снимка на рентген, поставиха ми с уговорка диагноза туберкулоза. Постъпих за лечение в белодробната болница в Перник. 10 дни загубих от живота си там – даваха ми аспиринчета, без да проумеят, че съм постъпил в болницата с кръвохрак. На мен нищо не ми казваха, но по някое време са се усетили, че е сериозно заболяването. Изпратиха ме за лечение в София.

- Какво се случи след това?
- Месец и половина обикалях без резултат не помня вече колко болници. Изследваха ме и ме препращаха на друго място. Със скенер все пак успяха

да открият тумора в белия ми дроб

Казаха обаче, че образуванието е много голямо, непознато им е и не знаят как да се справят с него. И сега си нямам име на болестта – рядък тумор бил! Във Военна болница най-накрая ми спряха кървенето, за да мога да се оперирам, но ми казаха, че не могат да направят интервенцията. В една частна клиника ме подготвиха да издържа операцията.

- Кой я извърши?
- Съдбата бе благосклонна към мен и ме срещна с д-р Цветан Минчев. На 23 декември той извади тумора, голям колкото човешки юмрук, който се бе разраснал от дроба към сърцето ми. Каза, че са останали две малки разсейки, които с химиотерапия ще се стопят. Оттук-нататък започна голямото чакане за назначаване на терапията. Пълен абсурд – спаси ме хирург, за да ме затрият специалисти онколози! Не можех да повярвам, че това се случва. Няколко комисии в продължение на почти два месеца не можеха да стигнат до консенсус какви да са вливанията, защото не познавали вида рак! България е страна на абсурдите, на неадекватните решения – така мисля не само аз.

- Как продължи лечението ти?
- Зад граница! Както правят доста онкоболни у нас – търсят спасение навън! В интернет открихме най-близкия медицински център, където можеха да ми помогнат. Там се хванаха за главата – от 1-2 см разсейките бяха пораснали до 4-5. Веднага ми назначиха химиотерапия, направиха ми и две рязания с кибернож. Лечението ми струваше над 70 000 лв., но пък успешно - дробовете ми бяха чисти, при наличието на 3-4 вида рак в организма ми, единият от които неразпознат! Аденокарциномът ми прави проблеми и от него са и сегашните ми метастази. Държавата и безумното ни здравеопазване ни принуждават да се лекуваме в чужбина и да плащаме за
химиотерапия,

която у нас ни се полага безплатно!

Много искам да разкажа за преживяното от мен и семейството ми с надеждата, че държавата ни ще вземе мерки и ще лекува болните си адекватно.

- Какво се случва със семейството ти?
- Продадоха всичко, което имахме като имоти. Баща ми е пенсионер, миньор, прекара два инфаркта от притеснение. Майка ми е учителка в детска градина, пред пенсия. Заради мен брат ми не може да започне работа на постоянно място, защото продължаваме да обикаляме клиники и болници. Живеем при роднини… Ами ако ги нямаше и тях! Убедих се, че за да пребориш рака, ти трябват не само смелост, търпение и да срещнеш добрите лекари, но и много, много пари. Когато свършат, си загубен. Просто си умираш! Досега се справяхме сами, но достигнахме предела на възможностите си. Ако не се намерят добри хора да ни помогнат, не знам как ще продължа да се лекувам!

- С какво ще продължи лечението ти сега?
- В момента правя химиотерапия в отделението при д-р Минчев. Предстоят ми две интервенции с кибернож, за които още не сме събрали парите. Ракът не е настинка, вече няма гаранция дали всичко ще бъде наред, или ще има усложнения. Надявам се, който има желание, да ми помогне с каквото може и да оздравея. Надявам се и държавата да ми помогне, защото надеждата умира последна. Знам, че бъдещето на тази държава е в ръцете на млади хора като мен.

Имам своите мечти –

да имам семейство, деца, да довърша образованието си. Надявам се добри хора с възможности да ми помогнат да осъществя мечтите си. Подал съм и документи в Комисията за лечение в чужбина, но нямам отговор.

- Откъде намираш сили да продължиш да се бориш за живота си?
- От вярата! Семейството ми е до мен, приятелката ми Мирослава също, но ако човек няма вяра, няма да издържи на трудностите. На болните като мен бих искал да им кажа да не падат духом, да вярват докрай, че има изцеление! Нека да живеем без злоба и завист, да си помагаме с каквото можем!

Източкик: www..blitz.bg

Обадете се
Ако имате въпроси свържете се с нас